Парите убиха телевизията. Сериалите вече продават тапицерии, а не истории
Автор: Софи Гилбърт, theatlantic.com
Демонстрирането на извънредно благосъстояние е превзело макия екран и това към този момент стана много досадно
Видът на Кари Брадшоу – тогавашната секс-колумнистка, неустрашимата и борбена необвързана жена – която се спуска по величественото стълбище на новата си градска къща в Грамърси в най-новия епизод на „ And Just Like That “, облечена с транспарантна тюлена пола, до момента в който отива да пусне писмо, е телевизионното ми прекарване с най-висока степен на когнитивен дисонанс напоследък. „ And Just Like That “ в никакъв случай не е бил изключително автентичен филм по тематиката за дамите на междинна възраст, само че все пак има нещо фундаментално отблъскващо да видиш един от най-каноничните женски облици да се трансформира в архетип на Златната възраст, който се вълнува за обновяването на градината, както и за това, че мечтаната тапицерия за креслото към момента не е налична. Изведнъж Кари има доста шапки и поддържа връзка с любовника си с бележки, написани на ръка, до момента в който го чака да се уволни от домашния фронт във Вирджиния.
Това, което ѝ се случи на Кари, са в реалност парите. Двайсет години откакто „ Сексът и градът “ доближи своя ефирен край, тъй като стана ясно, че към този момент не е културно съотносим, неговите персонажи продължиха в зомбирана форма в „ And Just Like That “, консервирани в положение на последна фаворизация и на процедура недосегаеми. Драмата е безжизнена, показва изровени от пепелта остарели сюжетни линии за сигнализиращи алармени системи и правото на дамите на обувки, които служат най-много като декор за облеклата. Шарлът, облечена в криво-ляво дантелено яке, недоволства, че кучето ѝ е било незаслужено отхвърлено. Миранда, с една от безкрайните си фигурални блузи, се държи като че ли играе в риалити шоу вид „ Love Iisland “. Лиза е облечена в пера на вечерята за набиране на средства за политическата акция на брачна половинка ѝ. Сима едвам не подпалва жилището си, заспивайки със запалена цигара и по долни дрехи, само че в последна сметка се разминава единствено с няколко сантиметра от косата си.
Идеята на шоуто към този момент не е това, което се случва, тъй като нищо не се случва. Идеята е да се разположи серия от образни илюстрации, показващи всичко това, което може да се купи с пари, като че ли филмът е анимирано особено издание на „ Vogue “ или „ Architectural Digest “. Това което е още по-странно е, че сериалът, който в миналото прославяше дамите на работното им място, в този момент се подчинява на финансови идеали, преписани напряко от Едит Уортън: дамите, които изкарват парите си сами (Миранда и Сима) някак нямат задоволително (спойлър: и въпреки всичко като че ли имат много), до момента в който тези, които са се оженили по сметка (Кари, Шарлът и Лиза), се носят по живота през серия от обеди, благотворителни вечери и първокласни пътешествия, като за многообразие към този микс е добавена някаква изобретателна работица. Баналните елементи на безобразното благосъстояние – ми, напряко са скучни!
В последно време множеството телевизионни артикули са заседнали в същия модел. Буквално всичко, което гледах в последно време, е някаква разновидност на богати хора, които се мотаят в някакви „ амбициозни “ общества. В „ Sirens “ и „ The Better Sister “ интригата се завързва към лъскави подиуми със скъпарски облекла и с нецензурен богати парцели. В „ Mountainhead “ тех-милиардери се мъчат в планински курорт в Юта, измежду особено проектирани 21 000 квадратни метра алеи за боулинг и баскетболни стадиони. В „ Your Friends and Neighbors “ непризнателен управител на хедж фонд се подиграва с кухото благосъстояние на заможната общественост, измежду която живее (и където цената на къщите е от седем или осем цифри), само че в същото време работи на ръба на законното, с цел да поддържа личния си стандарт на живот, без да го понижава даже на милиметър. А пък в „ With Love, Meghan “ най-обикновено готварско шоу е показано в стила и блясъка на богато казино във Вегас.
„ Липсва ми телевизия без богаташи “, показа предишния месец писателката Емили Дж. Смит в „ Substack “, разяснявайки че даже и сериали за сякаш естествените хора като брачната комедия „ The Four Seasons “ и сантименталната комедия „ Nobody Wants This “ се разиграват в свят, в който парите не са проблем за никого. Това е ново развиване: както показва Смит, ситкоми като „ Roseanne “ и „ Married With Children “ преди време посочваха фамилии с очевидни финансови ограничавания, а трагичните комедии от 2010-те години бяха заредени с икономическо безпокойствие. Реалити малкия екран, коства си да отбележим, е закрепена върху лайфстайла на богатите и отегчените безусловно от самото си забременяване, само че откакто най-големите нейни звезди усилиха личното си благосъстояние експоненциално, този род стартира да документира само благосъстоянието, което фетишизира посредством кичозните анклави и частните самолети на „ Selling Sunset “ и „ Bling Empire “.
Също по този начин сериалите към този момент не се интересуват да отразяват проблемите и детайлностите от живота на множеството хора. Телевизията е заета да пресъздава безусловно терзанията на богати бели дами, да прави нескопосана ирония на неуместно богати хора по време на почивка, да създава трилъри за милиардерски селища след края на света. Дори и нашите модерни сериали, отдадени на работното място („ Severance “, „ Shrinking “), се разиграват във мислени места, където хората не работят за скромната си заплата, с която да живеят, а единствено с цел да избягат от тъгата, която другояче може да ги погълне.
Какво значи това, че преобладаващите кино пространства са по този начин несъмнено „ изискани “, с цел да употребявам дума, заета от Графинята на Съсекс? „ And Just Like That “ е доказателство за усложнението на продукциите, които одобряват благосъстоянието за даденост, да намерят сполучлив разказ, а и за изтъпяването им в резултат на това. Освен това губим и нещо жизненоважно, когато към този момент не виждаме живота на 99 % от американците на дребния екран. Парите не просто вършат малкия екран скучна. Те трансформират и формата на нашата групова душа – като трансформират общата концепция за благосъстояние в единствен маркер за значителност, а богатите хора – в единствените, които заслужават нашето удивление. Ние надали има по какъв начин да се отъждествим с екранните персонажи – с тези надути животни от зоопарка в обувки за по 1 200 $ и вили от по 30 000 $ на вечер. Но не сме и поощрявани да се отъждествяваме с някакви други персонажи, както и да забележим цялостния размер от човечност и трудност на всички тези средностатистически хора, чиито животи в този миг ни се костват още по-несигурни и още по-нуждаещи се от схващане.
В един епизод от последния сезон на „ Сексът и градът “ видната бохемка на име Лекси Федърстън отваря колосален прозорец, възпламенява цигара и афишира, че Ню Йорк е приключен, С-В-Ъ-Р-Ш-Е-Н. „ Кога всички престанаха да пушат? “, пита с горчива подигравка тя. „ Кога всички се чифтосаха? “. И до момента в който домакинята я зяпа, продължава: „ Никой към този момент не е занимателен. Какво стана със заниманието? Боже, толкоз ми е скучно, че ще умра. “
Велики последни думи: Лекси, несъмнено, комфортно се подхлъзва с високите си токчета, пада през неуместно рисковия стъклен панел и се устремява надолу към гибелта си. Нейната парабола – от екзалтирано супергадже от 80-те до дрогирана застаряваща празненство лъвица – би трябвало да съставлява крайността, приключването на смисъла на града като културен нексус. „ Това е краят на една ера “, споделя Кари на погребението на Лекси, където Станфорд е съумял да се достави с ВИП места до Хю Джакман. „ Партито публично завърши “, съгласява се Саманта. След шест сезона, в които „ Сексът и Градът “ определяше метода на обличане, кокетничене и даже пиянство нацяло потомство дами, наподобява беше пристигнал моментът да признае, че неговото време е свършило. Персонажите бяха несъмнено остарели и бяха престанали да търсят антропологичния смисъл в нощните клубове на Сохо до 3 сутринта. Но и градът, документиран в този сериал, както и неговата попкултура в по-широк смисъл – също се беше трансформирал. Беше станал по-малко импровизиран, по-малко дръзновен, а приходите му се бяха нараснали безпределно.
Годината, в която се излъчи последният сезон – 2004 – евентуално е същата, в която избухна тази лъстива телевизионна обсесия към богатите хора, със стартирането на сериали като „ Desperate Housewives “, „ Entourage “, и изключително „ The Apprentice “. Година по-рано по Фокс излезе премиерата на сапунка на име „ Orange County “, която описваше по какъв начин младеж от Чино се замогва до владеене на Рейндж Роувър и се намърдва в лъскавия крайбрежен град Нюпорт Бийч. До този миг не ми беше хрумвало, че младежи могат да носят тениски Шанел и да карат джипове за стотици хиляди, макар че тяхното шляене из новобогаташките квартали с размерите на Мет съставлява главната образна тръпка на сериала. В пряк отговор на триумфа на „ Orange County “ година по-късно MTV излъчи риалити шоуто „ Laguna Beech: The Real Orange County “, а в 2006 година „ Браво “ способства със личен воайорски връх за живота на богатите и прелестните – „ The Real Housewives from Orange County “.
Примамливото документиране на благосъстояние по малкия екран е активност, която изисква комплицирано балансиране: искаш да предизвикаш задоволително злоба, тъй че хората да пожелаят да си купуват неща (в услуга на рекламодателите през цялото време), само че не толкоз доста, че да рискуваш да отчуждиш фена. Реалити малките екрани започнаха това с дребни стъпки. Жените в първия сезон на „ Истинските съпруги... “ бяха доста богати, само че не невъобразимо. Живееха в съвременни фамилни домове, а не в горди храмове на мега благосъстоянието. По същия метод, когато през 2007 година излезе „ Keeping Up With The Kardashians “, фамилията живееше в кичозно бунгало и още не беше генерирало милиардите долари, с които щяха по-късно да платят за минималистичния си квартал в Калабасас и Хидън Хилс.
По време на финансовата рецесия от 2008 година критик от „ Ню Йорк Таймс “ се питаше дали потъващата международна стопанска система може да компрометира бъдещето на шоута като „ The Real Housewives of Atlanta “, което току-шо беше излязло, и „ да ги трансформира в капсула на времето, съдържаща упадъка на показния разкош “. Но обратно на упованията, финансовата неустановеност на феновете като че ли ги караше още повече да желаят да гледат. Сериалите на тематика пари въздействат удобно както на ескейпистките импулси на хората, по този начин и на желанието да подлагат на критика тези, които като че ли не заслужават благополучието си. Както сподели продуцентката на „ The Real Housewives of New York “ Дженифър О‘Конъл година по-късно в „ Таймс “: „ Всички обичат да съдят “.
Сериалите за токсичните, нещастни богати хора, които в последно време се разпространиха в влиятелните малките екрани – другите вариации на „ Successions “, „ The White Lotus “ и „ Little Big Lies “ – се осланят на цинизма. „ Парите не те вършат благополучен “, повтарят те още веднъж и още веднъж, макар че изследванията демонстрират друго. Документирането на извънредно благосъстояние по малкия екран с такава проясняваща мъка, настояват те, сигурно защищава аудиторията от пагубни желания. Само дето не я защищава. Хотел „ The Four Seasons San Domenico Palace “ в Сицилия беше запазен компактно в продължение на шест месеца, откакто излезе вторият сезон на „ Белия Лотус “, без значение че във кино лентата имаше плуващи във водата трупове. А проучване, извършено в London School of Economics през 2018 година сочи, че хора, които са дълготрайно изложени на влияние от шоу стратегии, „ величаещи славата, лукса и трупането на благосъстояние “, стават по-склонни да поддържат орязването на обществени придобивки. Цитират се и други изследвания, които откриват, че колкото повече хората гледат материалистични медии, толкоз по-тревожни и нещастни могат да бъдат в техния личен живот.
Гледането на стратегии за богати обаче наподобява подтиква желанието за извършване на покупки, заради което и евентуално последният сезон на „ And Just Like That “ е предопределен за публика, която гледа, до момента в който държи втори екран в ръцете си – какъв брой улесняващо за евентуалното консуматорство, което лайфстайлът на този филм може да генерира. Стрийминг услугите към този момент са преровили данните, които имат за феновете и им сервират съобразени реклами, свързани със сериалите, които гледат, а голям брой други опитват с електронната търговия. Може да възразите, че „ And Just Like That “ е респект към духа на „ Сексът и Градът “ посредством слагането на модата в основната роля. Но безкрайната досада на новия епизод е надалеч от това време: това е телевизия за днешната плитка ера на инфлуенсърство, и е надалеч от бъркотията и истинската драма, която в миналото беше.
Още по-лошото е, че Кари и компания ни лишават от сериал като „ The Pitt “, един от дребното откъслечни сериали, документиращи служащи, които се пробват да закърпят дупките във все по-неравната Америка. Изглежда никой не очакваше сериите на „ Макс “ да имат подобен триумф. Защото служащите през днешния ден са „ изцеждани до прекаленост, без повече приказки край диспенсъра за вода – стигнали сме до такава степен, че действителността за множеството хора е много неприятна “, написа Смит в „ Substack “. „ А продуцентите се обзалагат, че на никого няма да му се гледа това. Реалността на телевизионния бизнес също по този начин акцентира за какво по-лесно се вършат стратегии, които продават нещо – даже и да е единствено илюзията за изключителния разцвет като нещо нотрмално. Но аудиториите постоянно ще бъдат привлечени от драмата и в този миг като че ли е належащо да заложим на съзнателно отнетия искра на сериали като „ The Bear “ и „ Slow Horses “, тъй като бъдещето зависи доста мощно от посоката и качеството на нашето внимание.
Софи Гилбърт е член на публицистичната гилдия на „ The Atlantic “. Носител е на National Magazine Award for Reviews and Criticism за 2024 година и през 2022 година е финалист за премията „ Пулицър “ за рецензия
Инфо: theatlantic.com
Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова
